Челе ди Булгерия природа, история и традиции на едно село между сушата и морето

17 dicembre 2018 by wp_6917406
WP_20150504_008dd.jpg

Увод на кмета

   

Реализирането на този Пътеводител на Челе ди Булгерия предоставя възможността да се насладите, макар и на хартиен носител, на есравнимата красота на това приказно място, разположено между сушата и морето в Националния парк „Чиленто, Вало ди Диано и Албурни“.

Практически и лесен за консултиране инструмент, който ще отведе посетителите в най-удивителните места в Историческия център и в монте Булгерия. Усещания, цветове, вкусове, картини и разкази, често неизвестни, за една Община, която ще съумее да ви спечели с остоприемството,

което може да ви предложи само едно голямо и радушно семейство. Място, на което да се насладите вървейки пеша, където отсъствието на смог и градски хаос, позволява да откриете потайни и мистериозни кътчета, да надникнете в живота на разбойници и на блажени. Стотици са нещата, които можете да правите и да видите, но важното е да не се впуснете в бързане, да не позволите на нетърпението да видите всичко да ви завладее. Тук туризмът е потапяне в местата, разбиране, че зад една планина или село, се крие вековна идентичност, древна памет, начин на съществуване, които са като скрити съкровища, които за да бъдат доловени, трябва да им бъде посветено време и страст. Който посети монте Булгерия дори само за миг, ще го обикне завинаги.

  

 

НАСЛАДИ СЕ НА БУЛГЕРИЯ

Монте Булгерия

Земята на Чиленто е на места сурова, на места много крехка, вечно зелена, с големи планини, спокойни или буйни реки. В този толкова разнообразен пейзаж, който се снишава към морето, по пътя, който води към Челе ди Булгерия, се среща, като верен спътник по време на пътешествие, монте Булгерия, който се разпознава по това, че е разположен между две долини – Мингардо и Бусенто, и по уникалната си, меко казано самотна форма. В действителност историята на тази планина е тясно свързана с народите, които са я населявали и които са обитавали околните земи – италийци, римляни, лонгобарди, нормани и славяни. В края на IV век монте Булгерия посреща първи приток от гръцки монаси,

последван от втори по времето на готическо-византийсаката война. Тези монаси живели бедно, използвайки като убежище пещерите и нишите, които планината им предлагала. В началото на VIII век, вследствие на иконоборството, Булгерия посреща нова миграционна вълна, този

път по-солидна, от монаси – базилианци.

Те, за разлика от първите, се обединили в лаври, създавайки в някои случаи селища, обединени около примитивни манастири. От тази първа жилищна система се е родило Челе ди Булгерия, както напомня самият топоним Челе /килии/, тоест малки

скитове или уединени места, пещери или естествени убежища. С различен и спорен произход е терминът „Булгерия“, свързан вероятно с историческите събития, които довели през 667 година колония от българи, по-вероятно от славяни, водени от Алцек, за да се настанят в полите на монте Булгерия, с одобрението на лонгобардския дук на Беневенто. Към тях около 830 година се присъединяват още българи, намиращи се вече на територията на Чиленто, които след като се установили в планината, започнали градежа на църквата „Свети Константин“, разположена между Челе и Подерия.

През XVII век монте Булгерия бил обект на спор между жителите на Челе и тези на Ликузати. Планината винаги е била използвана от всички народи от околността за земеделие, овцевъдство, дърводобив.

Жителите на Ликузати се занимавали с овцевъдство на южния склон, а жителите на Челе – със земеделие на северния склон.

Това съжителство не било лишено от неудобства, свързани преди всичко с навика на жителите на Ликузати да се изместват на север през летните месеци в търсене на пасбища, като прекосявали платото и нанасяли щети на насажденията на жителите на Челе. Около средата на века избухнал истински спор между двете населения, който принудил двата университета на Рокаглориоза и Камерота, на които двете селища били подчинени, да въведат правила за употребата на планината. С нотариален акт от 1660 година използването на монте Булгерия било разделено и регламентирано.

През 1862 година монте Булгерия става сцена на кървав сблъсък между банда разбойници, водени от бивш бурбонски офицер – Джузепе Тардио, и пиемонтските сили. На 2 юли Тардио нападнал общините Масичеле, Футани, Фория, Ликузати, Чентола, Камерота, Марина и Лентискоза, които се откроявали със своя антибурбонски дух, с цел създаването на временни управления, верни на короната на Франческо II. След това се преместил в монте Булгерия с намерението да се спусне по северния склон и така да премине в нападение над селата в долината Мингардо, сред които и Челе ди Булгерия. На 6 юли разбойниците обсадили Челе, но пристигането на пиемонтските сили ги принудило да се приютят за пореден път в монте Булгерия. Тук действията на Тардио били потушени, разбойниците били заловени, набързо осъдени и накрая разстреляни.

Ако историческите събития, свързани с монте Булгерия въодушевяват, ако е факт, че е кръстопът на народи и митове, люлка на традиции, това, което го прави уникален, е изумителната природа. Монте Булгерия може да се определи като изключително ковчеже, пълно с био и георазнообразие, в състояние да предложи на своите посетители уникални пейзажи, неповторими аромати и ухания, трекинг маршрути, възможност за спорт на чист въздух и бърдуочинг туризъм. Платото с орхидеите, билките, кестеновите гори, някога монашеските пещери, кошарите, са едни от съхраняваните в монте Булгерия съкровища. Тук се срещат редки ендемични видове като Кампанула фрагилис и

Протенскладжела, живеят дребни и едри животни, възможно е да се наблюдава полета на редкия син скален дрозд.

 

връзка между Чиленто и България

 

От 2016 година Община Челе ди Булгерия е побратимена с българското градче Велики Преслав, един от най-важните центрове на средновековна балканска Европа / което е било също и столица на Първото българско царство от 893 до 972 година/.

Споразумението постави на практика началото на значителен туристически, културен и търговски обмен с България. Всяка година малкото чилентско населено място бива буквално залято от стотици български туристи, които по повод празника на побратимяването / който се провежда

всяка година през месец юни/, представят по площадите и улиците на селото български танци, песни и традиции. Спектакъл от

музика и цветове, който привлича стотици посетители в малкото селище на долно Чиленто. Челе ди Булгерия е единствената

община в Италия, където в началните училища се изучава и български език и където е възможно да се любувате в центъра

на селото на статуята на българския кан Алцек / великият воин, който повел групи българско население към Южна Италия/.

Посланикът на България в Италия – Марин Райков, през 2017 година, за да покаже своята съпричастност към Община Челе, връчи на кмета Джино Марота почетния орден „ Златна лаврова клонка“ – найвисокото отличие на МВнР на Република България.

 

връзка между Чиленто и България

Когато французите на Наполеон окупирали Кралство Неапол през 1806 година, решили да разпределят територията, създавайки общини на базата на критерии с предимно демографски характер. И тъй като в онази епоха село Челе наброявало с около петдесетина жители повече в сравнение със село Подерия, първото било определено за Централна община, а второто за фракция /също и селище, както може да се прочете в някои документи от онзи период/. Въпреки че в регистрите на населението, още от 1809 година откриваме двете обозначения – „община“ и „фракция“, Челе било обявено официално за община през 1812 година.

Двете населени места, макар и много близки помежду си от географска гледна точка, имат различно историческо развитие. Челе се зародило в римски „викус“ / улица/, датираща от II век пр. Хр., разположена на територията на Морджалдо-Кастаньоле, а Подерия е с ясен гръцки произход, който се установява още от топонима: „поус“ /крак/ + орос /планина/= Подерия,

което означава място в подножието на планината, в което планината е удивителната Булгерия – скалиста верига, която заедно с река Мингардо, предоставя на двете села онази природна връзка, която в някои исторически периоди е отсъствала.

В тази връзка, любопитно е да цитираме описанието, което прави на двете подпланински населени места историкът Джузепе Антонини, през втората половина на XVIII век: „Тази планина /монте Булгерия/ е стръмна, камениста, труднодостъпна. В полите й към Меникардо /река Мингардо/ са разположени двете махали Челе и Подерия…“. Представата, която добиваме е за две села – близнаци от геоморфологична гледна точка.

Въпреки гореспоменатия различен произход, що се отнася до първоначалните им ядра, настоящите местности на двете села имат общ произход, който се свързва с дейността на източните монаси, присъстващи в долината Мингардо още от VI век сл. Хр. И тук топонимът „Челе“ действа като отличителен знак за онова време, тъй като той очевидно се отнася за жилища та на монасите от Базилианския орден. И този топонимски белег продължил толкова дълго време, че дори в документи, датиращи от следвизантийската епоха /до XVIII /, населеното място се определя като Тера деле Челе /Земя на килиите/, с ясен намек за монашеските жилища.

Едновременно с присъствието на монасите от Базилианския орден, се наблюдава и това на Лонгобардите, дошли в долината Мингардо между VI и VII век. Неочаквано, между тези два толкова различни помежду им компонента, се установил един вид щастливо оперативно взаимодействие, което се оказало ползотворно за еманци пирането на кореняците.

Лонгобардските следи, както на територията на Челе, така и на Подерия, са очевидни и днес, благодарение на съхранението на топоними с неоспорим германски произход: Касталдо, Морджалдо, Ламиерти, Ламарди …. . Все думи, които достигат до нас от онова владичество, което продължило почти петстотин години в долината на река Мингардо. Но най-значимият е без съмнение топонимът, отнасящ се за река Мингардо, който ни връща към един мистериозен лонгобардски персонаж на име Меникардо /както знаем Меникардо е името, с кото Антонини назовава Мингардо още през XVIII век/. Освен цитирания топоним „Касталдо“ /обширна територия, разположена между Общината и фракцията/, в Подерия съществува и урбанистично свидетелство за лонгобардското присъствие – това са къщите, които Джузепе Гуида нарича „къщите в редица“ – линия от сгради, разположени по протежение на главната улица на селото и които се характеризират, откъм долината, с разпределение на съответните парцели земя с типично лонгобардски вид.

Ако присъствието на Лонгобардите оставило толкова важни следи в топонимията на Челе и на Подерия, идването на Българите / VII век/ оставило само една, но с величествен отзвук- топонимът „Булгерия“, с който се назовава планината от около Хилядната година. Присъствието на българите на територията е документирано преди всичко в арагонските топографски карти от втората половина на XV век. В тях, по средата на склона на планината Булгерия, изпъква ясно съществуването на селище с име „Булгария“. Вероятно се касае за поселение на наследниците на кан Алцек, който от Панония довел своя народ в тази част на Италия, владяна по онова време от лонгобардите, молейки за гостоприемство първо крал Гримоалд, а след това и сина му Ромуалд, в замяна на военна помощ и разораване на изоставени земи. След като получили исканото гостоприемство, Алцек и неговите хора се установили в днешната област Молизе. Впоследствие наследниците на тази първоначална миграционна вълна, се спуснали постепенно пò на юг, заселвайки се първоначално в равнината Пестум, а в последствие близо до планината, която поради тази причина била наречена „Булгария“ / Булгерия/ и която, заедно с монашеското

„Челе“ /килия/, присъства в името на Общината от времето след Обединението на Италия, за да се различава нашето Челе от останалите шест или седем, съществуващи на полуострова.

Не може да се говори за историята на Челе без да се спомене за каноника Антонио Мария де Лука. Якобинец по вяра, свещеникът от Челе накрая става политик и върл антибурбонски конспиратор – един от най- значимите водачи- Карбонари във въстанието от 1820 година, и виден представител в организирането на чилентски те вълнения от 1828 година. Неуспехът на въстанието бележи неговия край, тъй като загива под оловото на бурбонските пушки в Салерно, заедно с племеника си Джовани де Лука. В това безуспешно въстание, в резултат на бурбонската репресия в лицето на генерал Дел Карето, жертвите от Челе са около трийсет, сред които осъдени на разстрел, обезглавени, осъдени на доживотен затвор и на различни години окови. Във въстанието от 1848 година също откриваме жител на Челе, който създал грижи на бурбонската полиция. Става дума за монаха Антонио Де Кузатис, полунеизвестен конспиратор, който заслужава по-голямо признание в гражданските среди. Както може да се забележи, касае се за персонажи, които могат да се причислят с голямо основание към националната историография. Подерия също може да се похвали с две личности, съвременици на Възраждането – Франческантонио Фатигати, който последвал Гарибалди, когато генералът, през 1860, минал през Чиленто, и Никола Манджа, който три години по-рано, бил един от Тристата на Карло Пизакане в прочутата експедиция в Сапри, която както знаем, е удавена в кръв. За този жител на Подерия, който не е загубил живота си в безуспешния опит за революция от 1857 година, след тази дата се губи всякаква следа в гражданските регистри. Вероятно e избягал нелегално в Северна или Южна Америка. Това последно сведение би могло да послужи като предтекст да подемем изключително обширната глава за емиграцията отвъд Океана, която след Обединението на Италия, е засегнала мащабно нашите две села. Но ще се ограничим единствено да отбележим, че към онези далечни земи /предимно Бразилия/ е емигрирало поне половината от населението, което нашата Община е наброявала през онази епоха.